Изповядвам, че депресията е проблем в невротрансмисията, но изявата ѝ по-често е обект на “хроничните травми”.
Все по-често срещам хора от различни възрастови групи, които съобщават за проблеми с давност по-дълга от очакваното, но лекувани без особен ефект. Такива са болките в гърба, поясния гръбнак, блокажи в шията, плешките и паравертебралната мускулатура. Не бива да забравяме и симптоми, които често оставяме на заден план, а именно – “замайване”, нарушена концентрация, адинамия, безсъние, немотивирана тревожност, “раздразнено дебело черво”, бързопреходно сърцебиене, есенциална хипертония и други.
Какво е общото между всички тези пациенти?
Всички те са модерните трудещи се хора. Забързани, греховни, силни – те се справят с много житейски предизвикателства. Не униват, падат, стават и продължават. Улисани в борбата си, понякога са “очаровани” от себе си и колко добре са се справили, създавайки си образ на човек, преборващ се с всичко. Така обаче не отчитат умората и малките първоначални функционални “пробиви” с последващии органични такива.
Нека погледнем един класически пример – младият дигитален човек.
Оплакванията датират от години – замайване, лекостепенна АХ, главоболие, адинамия, скованост в шията и гърба. Всички в днешно време са добре информирани и пациентите имат предварително рентгенова снимка, КТ, а понякога и ядреномагнитен резонанс, провели са консулти с кардиолог, ендокринолог, психиатър и други. Всичко това води до лечение без особено резултат. Защо точно се получава този “вакуум”?
Защото на пациента се гледа като на отделни органи, които не функционират в съвкупност. Това води до ситуации, в които доказателства за увредени органи няма, но симптоматиката продължава да съществува.
Човешкият организъм е една съвършена система, която може да се контролира и да оздравява, да се възстановява. Въпросът е как да извлечем максималния потенциал от тези процеси. В практиката си се опитвам да се фокусирам точно върху това.
При среща с всеки пациент отделям специално внимание на един задълбочен диалог, обвързан с проблема, с който е дошъл всеки. Не загърбвам емоционалния статус на никого, защото той е доста често сериозно доказателство за проблемите и оплакванията. Пациентът трябва да бъде провокиран да сподели с мен неговото становище за нещата, които го притесняват. За мен като ваш лекар това е важно. Така всеки успява да разкрие и на подсъзнателно ниво своето лично виждане за хронологичните си страдания. Това е задължително да бъде чуто от лекаря.
В този “неформален” диалог, който интегрирам в диагностицирането, прозира и очакванията и нагласите на пациента към вариантите за оздравяване. Пациентът е прекарал много дълги часове в размисли преди да сподели всичко с мен. Понякога хората, идващи при мен, са готови да променят “нещо” в себе си и начина си на живот, друг път не са. Тук ролята на лекаря невролог е основополагаща. Обяснявайки правилно и достъпно механизмите на болестта, можем да пристъпим по-спокойно към съвместна работа. Здравето не е продукт на лекаря, а на пациента. Лекарят е само инструктор и помощник. Ако съвременният човек осъзнае това и премине към по-активна позиция, то ние сме си свършили добре работата.